Михаил Белчев, който никога не се обръща с гняв назад, реши да сподели с публиката любопитни епизоди от битието си. В някои от тях доминират романтиката и носталгията, в други – точните преценки за времето, гилдията, социализма и прехода. В току-що излезлите му мемоари най-известният бард на България открехва врати към върхове, драми и неочаквани постдемократични обрати в кариерата му след 10 ноември – прави го с чест и достойнство, без намек за дисидентски хленч. Песни, прозрения, приятели, приключения, пътешествия.
От всичко по много има в официалната автобиография на Михаил Белчев, чието заглавие отпраща към едно от най-прекрасните му стихотворения – „Ти ме повика, живот“. Елегантното издание на „Софт прес“ вече беше представено в София, предстоят премиери в България и в Европа. Главният герой в книгата действително е в чудесни отношения с живота. Неслучайно Хиндо Касимов, един от най-големите актьори в родния театър, го нарича щастливец с маршалския жезъл във войнишката раница, при това без щрих сатира, а с обич, възхищение и душевно братство. Стефан Цанев пък твърди, че Михаил Белчев е последният поет на България, който е убеден, че изкуството ще победи пошлостта и простотията. „Той е един от най-наивните хора, които познавам. Все още вярва, че музиката и поезията могат да променят хората. Затова винаги пее с цялата си душа като древните шамани, когато са изпълнявали мистичните си ритуали“, казва авторът на „Български хроники“. „Късметлия съм, правих и продължавам да правя само това, което ми харесва“, споделя Михаил Белчев пред „Филтър“.
Словото е неговата сила. В първи курс на Минно-геоложкия институт пише любовното „Пред дъжд“, а през 2016 г. е единственият, който фигурира шест пъти в класацията на БГ радио за „100-те най-велики БГ текста“. Почти всички певци от класическата генерация имат хитове по лириките на Михаил Белчев. „Много пъти съм се чудил откъде идва вдъхновението. Нямам отговор, но без съмнение е някъде от високо. Защото само Онзи, горе, е творец“, искрен е той. Навярно тъкмо Господ компенсира заекването му с таланта да създава изящни и мъдри строфи. Съчинява и музика, но не се брои за композитор, въпреки че има 30–40 песни. В тях обаче се усеща достатъчно силна драматургия. Неслучайно на бохемска сбирка през 1976 година Людмила Живкова обсъжда с него бъдещ Театър на естрадата. Двамата често си говорят по официални събития и неформални партита. „Людмила вярваше в неща, в които вярвах и аз. Изключително интелигентна жена, много навита на предизвикателства, много отворена за прогрес. Надъха ме да си мисля, че някои промени могат да се случат. Точно тогава по света вървяха култови мюзикъли. Защо и тук да не станат? Но се разминахме с Людмила – когато се прибрах от Съветския съюз с дипломата за режисура, тя отлетя“, връща лентата Михаил Белчев в „Ти ме повика, живот“. Той и досега споделя, че годините в „Черкасов“ – Ленинградския институт за театър, музика и кино, са от най-пълнокръвните му, въпреки че често усеща пресата на самотата. Най-често другарува с Генадий Варакута от Украйна и Георгий Чекветадзе от Грузия. Мъжествено успява да се опази от рускините, защото вече е на сериозна възраст – заминава на 31. Въпреки това, майка му всяка седмица го предупреждава по телефона: „И внимавай да не ми доведеш снаха“. За разлика от него, Генадий Варакута ще се ожени за Виктория – внучката на Леонид Брежнев, а после ще стане генерал-лейтенант от КГБ, преди да се разведе, за да вземе за съпруга дъщерята на друг член на КПСС от кликата на Кремъл.
Поетът със сигурност е
от малцината българи, които държат изпит по колхозно право,
тъй като режисурата в Ленинград тогава се смята за идеологическа дисциплина. Затова пък Кох, шефът на катедрата по сценични движения, е един от преподавателите на последното царско семейство в Русия. Неговият заместник Чернозьомов е дубльорът на великия Инокентий Смоктуновски във филма „Хамлет“. Във всеки свободен час Михаил Белчев се отбива в книжарницата за международна литература „Мир“ на Невски проспект. С часове чете на топло всички възможни автори, а сред тях е и Христо Калчев с неговите разкази в сборника „Железният кон“. Ходи редовно по концерти, не може да забрави как за първи път вижда на живо Елтън Джон – с руска рубашка, каскет и две бутилки шампанско в ръка.
Скоро обаче му омръзва да понася масовката в общежитието и отива на квартира – с няколко семейства дели апартамента на граф Потяпин, министър на царския военноморски флот. Улицата носи знаковото име „Халтурина“, като преди революцията е била „Милионная“, тъй като на нея са живели индустриалци и банкери.
„Сега отново се казва така. Започва от Дворцовия площад и стига до Марсово поле.
Нямах никакви проблеми – хората на „Халтурина“ разбраха, че не съм случаен.
Сградата беше на две преки от „Мойка“, където е къщата на Пушкин, на чиито перваз имаше от бележките, които лекарят е оставял на всеки час, за да информира тълпата какво се случва с идола й след смъртоносния дуел с Жорж Дантес.“ Когато през 1979 година Георги Иванов излита с ракетата на Рукавишников, комшиите в комуналката започват да викат и да чукат по вратата му: „Миша, Миша, болгарин в космоса“. „Имаше голяма разлика да си българин в чужбина и българин в България. За жалост, още я има“, коментира бардът. И не крие, че в СССР поезията е тази, която отново го спасява. Първите песни на ФСБ са с негови текстове, писани в Ленинград – „След 10 години“, „Игра на въже“, „Пак ще се прегърнем”, „Да спи зло под камък“, „Дон Кихот“. Румен Бояджиев и другите му изпращат музиката на касетка, а той им диктува думите по телефона или разменят писма. Добри хора от съсловието му подхвърлят уж загрижено, че момчетата от ФСБ не са „звезди“, но той е убеден, че ще станат, иначе няма да работи с тях. Дипломира се с „Време е да те обичам“ – филм за Тодор и Мариана Трайчеви, който снима за БНТ. Никак не е учуден, когато съпрузите бягат от България с парите от награда на комсомола.
А въпреки че Михаил Белчев прилича на фин французин, характерът му е корав по софийски. На първия му концерт със „Златни струни“ в Летния театър меломаните чакат парчета на „Дийп Пърпъл“, а той им предлага съвсем други неща. На първата песен го освиркват, на втората – също, на третата се разколебават, на четвъртата го аплодират. Разбират, че няма да напусне сцената. В негова подкрепа Миряна Башева пише във вестник „Народна култура“ статия със заглавие „Урок по етика“. След този инцидент хората реагират подобаващо на изкуството му. „Разбраха, че налагам собствен вкус и че няма да се предам. 57 години не се предавам. И тогава се пееха големи глупости, но не чак толкова като сега. Винаги съм странял от евтините пошлотии. Изпятата поезия е над всичко. Но не съм търсил нарочно образа на романтик. Интересуваше ме дали ми вярват.
Дори не надавах ухо на реплики от сорта на: „С тези песни гладен ще ходиш!“.
По-добре гладен, отколкото жаден“, разказва артистът.
А в онези времена „отгоре“ дебнат най-вече поведението и посланията на групите – чиновниците очакват духа от бутилката да излезе именно на рокаджийските сбирки, наситени със заряда на бунтарството. На естрадните изпълнители не обръщат прекалено внимание, макар че и Михаил Белчев снима в телевизията с лепило и фиби в косите.
„На входа откъм „Сан Стефано“ имаше за кратко табло с картинки „Това „Да“, „Това „Не“ – с минижуп не става, с панталон вървиш. Беше крайно тъпо и изчезна много бързо. Кадърните оцеляха, въпреки простотиите. А сега, при тая бясна свобода, сме на съвсем друго дередже. Няма комисии, но няма и професионалисти – вече 35 години ни сервират тая манджа“, казва Мишо Белчев.
Когато напуска Ленинград, той дори не може и да си представи, че скоро няма да види отново в Санкт Петербург. Затова пък в София общува с легендарни руснаци. С Владимир Висоцки се срещат покрай първия гастрол на Театъра на „Таганка“ в България. Големият купон тече в апартамента на знаменитата двойка Любомир Левчев и Дора Бонева срещу Докторската градина. Шумотевицата е страховита, десетките гости бохемстват на воля, водката се лее като за последно. Друг прочут събрат по перо, Евгений Евтушенко, пък си пие водката у Белчеви – когато си тръгва призори, се набира на мускули върху лоста за изтупване на килими пред блока им. Много е смешна срещата с Роберт Рожденственски. Настава кратък светски конфуз – и руснакът заеква, и българинът заеква. „Ти ми се подиграваш“, възмущава се един от най-славните поети на Русия. „Не, не, така си говоря“, оправдава се бардът.
Канят го да се кандидатира в листите за Великото народно събрание, но отказва. „Обясних, че там трябва да работят икономисти, юристи, бизнесмени. Каквото и да си мислех тогава, никога не съм очаквал, че в дебатите през следващите години няма да има място за националната ни култура. Тъкмо заради това хората на изкуството напуснаха Народното събрание. Повечето от професионалните политици там продължават да не разбират, че България не може да съществува без култура. Без култура няма държава. Но явно това им е нивото. Не заслужаваме хаоса и безхаберието, на които сме принудени да бъдем свидетели. А аз не съм достатъчно смирен, за да реагирам спокойно на простащината.
Много мачкан народ сме – може би заради това имаме толкова таланти,
въпреки че и тях не успяваме да опазим. Малобройна нация, богата с надарени личности и без нито едно пленено знаме по бойните полета.“
Много от най-добрите артисти са близки на Михаил Белчев. Кум е на първата сватба на Борис Гуджунов. Близо е до приятеля си, когато той гони из Европа жена си Емилия, панически избягала със сина им от България. „Борето беше от най-големите певци на България. Жалко че си тръгна толкова окаян. Не заслужаваше подобна участ – нито той, нито Борето Грънчаров, нито Боян Иванов. Отидоха си в беднотия, нямаше дори поклонения – пълен абсурд. Сума ти години работиха за държавата, плащаха си данъците, но какво от това“, споменава с тъга бардът.
И с просълзени очи припомня как Франция изпраща Джони Холидей. „Целият Париж беше по улиците. Снимките му бяха навсякъде. Когато си отиде и Шарл Азнавур, сам след ковчега му вървеше Еманюел Макрон. Не беше популизъм, нито флирт с избирателите, а огромното и невероятно уважение, искреното преклонение пред артиста, който винаги и неотменно е присъствал в битието и на президента, и на работници. И Джони Холидей, и Шарл Азнавур бяха и остават от най-великите символи на Франция. И гледайки през сълзи сбогуването с тях, за пореден път ми стана адски мъчно за моите колеги, които си заминаха в нищета, емоционална и битова. Неоценени, недооценени. Не знам защо така се получи. Не мога да го разбера. Не мога да го преживея. Както и да бъдат тълкувани думите ми, преди 10 ноември творците бяха по-уважавани, имаха повече възможности.“
Самият той след 10 ноември за кратко изпада в политическа изолация –
в съсловието го броят за „червен“, защото като всеки интелектуалец проповядва леви идеи,
не се пребоядисва, нито пренаписва миналото си. „Отнася“ го и съпругата му – Кристина Белчева е освободена от Младежкия театър заедно с още двадесетина човека, сред които е и Владимир Смирнов. Но Белчеви хладнокръвно се справят със сложната ситуация. Актрисата е голямата опора на поета, негова муза от самото начало на романса им, който продължава вече няколко десетилетия – тя е майката на сина им Константин. Кристина е тази, която го спасява от „случайниците“ в годините след развода му с Васа Ганчева. „Васа беше забележителна със своя интелект, но просто се разминахме – не се срещнахме в точното време и на точното място“, лаконичен е Михаил Белчев за някогашните си отношения с емблематичната режисьорка, сценаристка, тв водеща и медиен критик.
Албена АТАНАСОВА