Изкуствоведката професор Милена Георгиева преди няколко години определи художничката Дора Славова като визуален артист със „сдържан характер“ и с „деликатно чувство за хумор“, които всякога прозират и в работата, и в полета на съвременното изкуство. В този смисъл новият ѝ проект, озаглавен повелително „Don`t Touch“, може да бъде мислен като изненада. Сдържаността е освободила своето място на настояващия лозунг – „Не пипай“, а деликатното чувство за хумор е отстъпило пред един от най-сериозните проблеми на собственото ни съвремие – контрола над възпроизводството на човека и хилядолетното напрежение между половете. Срещу нас се изправят 18 анонимни човешки силуета – фигури на жени сякаш в сватбена премяна. Забулени. Жени без лица. 18 човешки същества със своите почернени утроби. Ние крачим между тях. Не знаем дали те са бременни или са направили колективен аборт. 18 бъдещи самотни майки, в чиито тела животът расте или напротив – изтърбушен е, умъртвен е. И кой, кой има власт над този живот? – понякога незнайно от кого съ-творен; над тази смърт – често не потребност, не каприз, а жизнена необходимост, спасение.
Преди броени месеци Франция се превърна в първата в света държава, която направи юридическия жест да превърне аборта в конституционно право на всяка жена. Изменението на текста на конституцията бе прието с огромно мнозинство – 780 гласа „за“ и 72 „против“. През април тази година с резолюцията, приета с 336 гласа „за“, 163 „против“ и 39 „въздържал се“, бе поискано правото на аборт да бъде вписано в Хартата на основните права на Европейския съюз – желание, което е отправяно няколко пъти. Евродепутати поискаха член 3 от Хартата да бъде изменен и в своя нов вариант да гласи, че „всеки има право на телесна автономност, на свободен, информиран, пълен и всеобщ достъп до сексуално и репродуктивно здраве и права, както и до всички свързани здравни услуги без дискриминация, включително достъп до безопасен и законен аборт“.
Повод за поставянето на темата за аборта отново на дневен ред е зачестилото в световен мащаб продължаващо свиване на правата на жените. Не липсват примери и за държави от ЕС – например Полша, където със съдебно решение от 2020 г. допълнително се ограничи достъпът до аборт, постановявайки, че жените вече не могат да прекратят бременност заради дефекти на плода. От 2006 г. след подкрепа на евангелистките лидери от Съединените американски щати в Никарагуа абортът е напълно незаконен и се наказва със затвор за жената и лекарите. Не по-малък проблем е абортът в Италия, където той е законово гарантиран, но всички 7 от 10 гинеколози отказват да извършат подобна интервенция, определяйки я за „грях пред Бог“. Подобна е ситуацията и в Хърватия. А хилядолетният ни исторически опит еднозначно ни показва, че ограничаването на правото на аборт води до смъртта на хиляди жени всяка година като следствие от принудата да търсят алтернативни методи и лица за преодоляване на забраната. Битката, за ужас на личности като Мери Уолстънкрафт, Джейн Остин, сестрите Бронте, Джордж Елиът, Жорж Санд, Емили Дикинсън, Вирджиния Улф и, разбира се, на Симон дьо Бовоар, колкото и парадоксално да звучи, въпреки извървения до днес дълъг път, продължава. Биоетиката, неподозирано дори, повече от всякога ни поставя пред непредвиден от никого кръстопът.
Темата за аборта, поне според достигналите до нас писмени източници, няма свои прояви в историята на Древния свят. Изключвайки съчиненията на Сократ и Аристотел, където тя е засегната в контекста на раждането на деца с малоформации, „деца негодни за живот“. По думите на Аристотел трябва „да има закон да не се отглеждат недъгави деца… А ако в някое семейство се родят повече от определения брой деца, трябва да се направи аборт, преди плодът да е получил усещания и живот“, като според тази аристотелианска ембриология плодът е връхлетян от живота, когато се явят първите знаци за движение в утробата на бременната жена. Обръщайки се към Стария Завет, трябва да кажем, че въпросът за аборта също е дискусионен – обсъжда се дори каква рестрикция трябва да бъде наложена на този, който волно или неволно е предизвикал аборт. Според старите равини тълкуватели на Светото писание, плодът не притежава статус на живо човешко същество до поемането на първата глътка въздух, което дава възможност, както е указано в един талмудически текст – „да бъде убит нероден плод“. Въпреки това абортът се отрича, освен ако не е необходим за запазването на живота на майката. В християнските свещени книги абортът няма да намери свое място, но в раннохристиянското съчинение „Дидахе“ все пак е указано „не убивай човешкия плод чрез аборт и не отнемай живота на вече родени деца“, защото това се счита за престъпно унищожаване на „божието дело“.
В епохата на Просвещението, макар дебатът за аборта да не прекъсва през Средновековието, ще поеме в нови посоки, за да се превърне в своеобразен крайъгълен камък, който в ХIХ век ще доведе до същностни промени във възприемането на аборта за важен етичен проблем, чието решение е належащо.
Дебатите от първата половина на ХХ век са ожесточени, а резултатът – дългоочакван и довел до радикално отместване на мисленето на обществото. Бавно и постепенно абортът се превръща в част от пакета с права на жените. Този важен политически жест бързо намира приемственост след 50-те години на миналия век и се превръща в символ на новия либерален свят. Натискът на биоетиката обаче продължава, за да изведе на преден план големите теми за фертилитета, за оплождането инвитро и сургатното майчинство. Тук не трябва да се пропуска и разговорът за „селективния аборт“, към който днес десетки жени пристъпват след установяване на пола на фетуса (плодът в утробата след 9-ата седмица от оплождането). Въпроси, които все повече ни карат да забравяме какво е да си обикновен човек в „Прекрасния нов свят“ на Олдъс Хъскли, който през 1932 г. ще опише една ужасяваща визия за бъдещото. Бъдеще, в което „всички бебета ще се произвеждат в държавни развъдници, където правителствените учени формират социализирани човешки същества, Алфи и Епсилони, бъдещи работници по поддръжка на канализацията или господари на света“.
Да, погледнато статистически, истината за аборта е стряскаща – по данни на Световната здравна организация всяка година в света се извършват над 73 000 000 аборта. Когато към това число добавим и търговията с контрацептиви, в това число и „хапчето против забременяване“, цифрата на незаченатите и неродените ни деца е действително парализираща съдната ни способност. Но „оптимизмът“ дебне отвсякъде. Ако всички тези деца бяха поели своята първа глътка въздух, заедно с човешкия ръст на живородените ежегодно 130 милиона, то тогава отдавна щяхме да сме пренаселили планетата си. Да сме я опустошили от жаждата си за живот. Истината често е жестока. И като че ли артистичният жест на Дора Славова и призивът ѝ „Don`t Touch“ ни дава повод за размисъл върху всичко това и все по-разпадащите се, а може би просто разширяващи се невъобразимо, кой може да каже, граници на моралния закон в нас.
Пламен В. ПЕТРОВ