Антологията на Мирела Иванова „Призоваване на поезията“, която излезе навръх рождения й ден, с традиционния за книгите й знак на „Хермес“, беше представена на високо емоционална премиера в Umberto&Co. Във въвеждането на публиката в изповедалното пространство от душа, ум, мастило и хартия, се включиха четирима елитни актьори – Ириней Константинов, Деян Донков, Велислав Павлов и Дарин Ангелов. Елегантното издание е особена кулминация в творчеството на Мирела Иванова, защото обобщава всичко досега и разкрива бъдещето й.
Стихове на Мирела Иванова се появяват в списание „Родна реч“, още докато е ученичка в Немската гимназия. Първата ѝ стихосбирка „Каменни криле“ излиза през 1985 година. Авторка е на девет поетични книги, най-известните сред които са „Самотна игра“, „Памет за подробности“, „Разглобяване на играчките“, „Еклектики“, „Любовите ни“, „Седем“. Двата й сборника с проза са „Бавно“ и „Всички разкази са за теб“, има и два тома с публицистични текстове. Произведения на Мирела Иванова са превеждани и публикувани на множество езици. Тя е драматург в Народния театър, на чиито камерни сцени с успех играят пиесите ѝ „О, ти, която и да си…“ и „Бележките под линия“.
– Спасение ли са думите, госпожо Иванова?
– В подготвителния клас на Немската гимназия. Препълнена до мозъка на костите с всякакви четива – от класиците, та до партизански романи, стихове за бойците на тихия фронт и всичко, което тогава задръстваше главите ни. Добавяме и че съм възпълничка, твърде амбициозна и се чувствам мнооого неразбрана – главно от майка, която настоява да нося по-къси рокли. Ужас! Но и от ужаса има изход – редакцията на списание „Родна реч“, на пет минути от училището. Там ме посреща Стефан Михалков, човек благ и синеок, мъдър и търпелив. Прочита свитъка със стихове, който му нося и ми дава съвети, изброява ми знакови имена от модерната поезия, говори ми за метафорите, дори ми рецитира стихотворение от Иван Радоев. Върху едничко от моите съчинителства поставя оценка 4 минус. Това ме окуражава невероятно. Ето тази среща ми отвори и очите, и сетивата, и интуицията, а навярно и хоризонтите. Всеки преживява различно ничията земя на юношеството, завладян от неясна, но разтърсваща тревожност. Вече не си дете, не си малък, но не си и голям – дори изобщо не ти е ясно кой си, какво искаш, защо всичко те дразни, обижда, наранява. Чувстваш се сам и несигурен. Направо разлюлян от всевъзможни душевни и физически трусове, от несподелимо страдание. И кой да ти се притече на помощ? Какво да те спаси и измъкне от подвижните пясъци, ако не думите… На 14 с мен се случи точно това. Вървях из парка, гледах люлките и през ума ми протичаха тъкмо мислите и въпросите, за които говоря – и някак се подреждаха.
– В новата ви книга е и потресаващото стихотворение „Краят на азбуката“ от 1991 година, в което се наричате „пораснала старица“, която се чуди какво да прави с „чуждия живот“ – какъв беше онзи период за вас и за България?
– О, това бе разтърсващо, съдбовно време, преизпълнено с надежди и безизходици, с възможности и илюзии, с приповдигнати и наивни представи за свободата и с жестоки социални драми. Опияняващо време, подир което придойдоха безмилостните индивидуални и общностни махмурлуци, които и до днес ни владеят. Държавата фалира, въведе режим на тока, магазините се опразниха, извиха се опашки за хляб. Но заедно с това животът вреше и кипеше от събудена енергия, идеологическите клишета и страховете се разпадаха, отваряха се врати, граници и небеса, езикът на медиите се освобождаваше. Някаква удивителна, неистова едновременност, която подлагаше на изпитание всекиго, защото всеки бе оставен сам на себе си, на собствените си възгледи, характер, дарби и можене. 90-те бяха времето на поезията. Нека да не го забравяме!
– Номинирана сте за престижната награда „Европейски поет на свободата“ в полския град Гданск – какво означава за твореца на словото да е свободен?
– Много мислех по този въпрос, особено в музея на „Солидарност“. Същностно, дълбоко преживяване. Щеш или не щеш, се възправяш срещу собствените си житейски избори, решения, равносметки. Разтърсващи, покъртителни истории, които те притискат в ъгъла с питането: Кога човек е свободен? Как избира да е свободен? Кога се престрашава да се бори за свободата си? Няма универсална рецепта като че ли… Свободен може да е вътрешният емигрант, какъвто най-често е поетът. Изгнаник в своя свят. Още Вазов го е написал в „Отечество любезно“ – това усещане за безприютност и несвобода в собствената ти родина. Отказът ми от лесни изкушения и съблазни, от пришиване-прилепване към политически проект или сила, несъобразяването с неприсъщи за литературните ми разбирания трендове и конюнктури ми позволяват да се чувствам свободна. Е, невинаги е лесно, причинява и горчивини, и страдание понякога… Както веднъж моето момиченце ми обясни самотата си в детската градина: „Ако не се лигавиш, не те пускат в играта“.
– Или влизаш в челен сблъсък с конюнктурата.
– Преди време заместник-министърка на културата, назначена от политическата сила, на която симпатизирах, в прав текст поиска от мен да напиша донос срещу директора на Литературния музей. Обеща ми и съответното „кариерно възнаграждение“. Тя никак не харесваше директора, аз също никак не го харесвах. Но исках времето на доносите веднъж завинаги да приключи – и категорично отказах. Не се бях огънала дори в най-безизходните си години, когато здравата ме „калесваха“ да сътруднича на ДС. Знаех колко е патил и татко, на какъв свиреп натиск е бил подлаган. Когато си наясно, че свободата има своя цена и останеш с чиста съвест, то и дишаш по-леко, живееш по-бедно, но по-нашироко, нали?
– Кога сте се чувствала най-свободна?
– Когато взех в ръце първата си свободна книга „Памет за подробности“. Бях толкова обзета и приповдигната, че непрекъснато повтарях с твърде младежки апломб: „Тази книга може да ме замени“. Но след изтърпените идеологически нелепици, безумни изисквания, унизителни разговори и увъртания и две книги, които наподобяваха полиграфически сирачета, макар и издадени в престижни за времето си издателства и поредици, не можех да си намеря място от радост. Най-после имах истинска книга, направена по мой вкус и мярка. И най-вече напълно съответна на мен в изборите ми на стихотворения, на редактор, на художник.
– А най-несвободна?
– Най-несвободна бях след завършването на университета. Измъкнах се някак от нелепото разпределение, но изобщо не можех да си намеря работа. Живеех полулегално в студена и влажна мансарда. Бях зверски бедна. Накрая, след много мъки, успях да се „уредя“ като коректор на вестник „Септемврийче“. И се почувствах още по-несвободна. Започвах към шест сутринта да чета невероятните тъпотии, с които промиваха мозъците на децата. През цялото време плачех от гняв и безсилие, но поне усвоих безупречен правопис. Всеки си изяжда жабите, това е. Или устоява, или не. Но изглежда, че като народ още не сме си ги доизяли…
– Признавате, че крачите „обречено и храбро в един линеещ и безнадежден свят“ – защо не можем да го променим?
– Това е тема за философски или социологически трактат. Пък и определенията за света са „взети назаем“ от Вазов и Яворов. Цялото стихотворение, за което става дума, е изградено върху скелета на характерни и разпознаваеми словосъчетания на двамата ни големи поети. Своеобразен поклон и дързост да се впиша във всеобщия път на българската поезията.
– Каква е цената на артиста тук и сега в България?
– И тук, и сега, и винаги, и навсякъде цената е висока. Всеки, посветен на изкуството, плаща скъпо – лудост, пиянство, ледена самота, зависти и ненависти… Уж изначално е ясно: нужни са сила и характер, за да съхраниш себе си, дарбата си. Да се изградиш, да се разгърнеш, да устоиш – вероятно съществува и предначертание за всекиго, знам ли? Но както е ясно, така и не е. Ако ме питате обаче за заплащане, за хонорари, тогава разговорът преминава в съвсем други измерения. Съществуват чудовищни неравенства, трудът на артиста несъмнено е подценен. Но какво да кажем за труда на преводача например? Все се обсъжда някаква национална стратегия за култура, от десетилетия се точи безкрайна говорилня, а животът минава.
– И през това време накъде върви достойнството ни според вас?
– Като гледам масовото нагаждачество, политическото номадство, тягата към всепобеден народен спасител, верноподаническите нагласи, просто ми прилошава.
– Преди дни празнувахме 24 май, какво все така не осъзнаваме за смисъла му?
– Струва ми се, че се движим само по повърхността на празника. Но е възможно и да греша. Химнът на светите братя така неосъзнато ни преизпълва с тържественост, с могъщество, че не се замисляме над истинността в думите му. Просто следваме песента, което също е красиво. Но едва ли осъзнаваме необята, значението и силата на езика, който всекидневно смаляваме и смачкваме, облепяме с новопоявили се грозни заемки като с парцали. Не се досещаме за възможностите, които знанието ни дава. Не е достатъчно да цъкаме из мрежата и да намираме информация. Защото информацията не е познание, няма дълбочина, не се вгражда в същността на мисленето ни, не провокира въображението ни. Изкуственият интелект може да е великолепен помощник, само ако сме изградили у себе си здрав духовен и познавателен фундамент – инак си остава епидермис и кухота. Това са азбучни истини, но не е зле да си ги преговорим.
– Каква са темите в следващата ви пиеса?
– Тя е камерна и се вълнува от разпиляността на човека в разпиления свят. Вълнува се от незнанието за другия. Кого срещаш, когато срещнеш любовта – човекът срещу теб е враг или брат? Понеже съм старомодна, съм убедена, че и в драматургията, и в литературата най-важни са героите, през чийто характер и същности преминават големите теми на всяко време – любовта, болката, духовното сирачество, бунтът, разрушителните тайни, копнежът по свобода.
– Как мислите, какво тормози българския театър?
– О, какво ли не го тормози. Но все пак диша и се случва, при това къде ли не, в съвсем нови пространства, толкова разнолик, че чак безличен. Предстоят нови и нови реформи, надяваме се небесата да се отворят и оттам да се появи интелигентна публика, която няма да се хили неуместно на всяка трета реплика. Но в интерес на истината, театърът „отглежда“ и спектакли-събития. Интересна е тенденцията на размножаващите се моноспектакли, които ни казват: „Искам да бъда чут, видян. Имам какво да ви кажа и покажа“. А би трябвало да е обратното, сцената да е място за общуване, за диалог с другия, за общност.
– Пишете писма до Екатерина Ненчева, Елисавета Багряна и Петя Дубарова в мерена реч – как общувахте с Багряна и Петя Дубарова?
– С Багряна се срещнах само веднъж в писателския дом в Хисаря. Попих всяка дума, която ми каза, запомних съвета й да не съжалявам за нищо вече сторено. С Петя се срещнахме на семинар на списание „Родна реч“ тъкмо след снимките на филма „Трампа“, в който участваше и тя. Излъчваше самоувереност, знаеше коя е. Тя, звездата, застана в центъра и всички се подредихме около нея за общата снимка. После си разменихме по някое и друго писмо. В книгата на Веселин Андреев съм разказала по-надълго за Петя, но вече кой ли не се „упражни“ доста бездарно и посредствено върху митологията за това светло и даровито момиче.
– Сложно ли е да се живее с българския Балзак, както наричат в Европа съпруга ви Владимир Зарев, чиито романи са превеждани и признати на дузина езици?
– Заедно сме вече от трийсет години, създадохме си дом на любовта и думите, да, сложно е, но е и интересно.
– Открихте ли отговора на въпроса възможно ли е щастието?
– Да, но е несподелим.
Стиховете й нарушават неделната тишина в Германия
Полицаи в немския град Улм спират репетицията за рецитала заради акомпанимента на тромпет
Мирела Иванова, която гостува за литературни четения и арт форуми в Европа и по света, може да издаде отделна книга за необикновени случки и срещи с интересни хора.
„Отидох да чета в затвора за малолетни престъпници с най-тежки наказания в Ебрах. Намира се в преустроен католически манастир. Рядко може да се види толкова впечатляващо бароково стълбище. Във впечатляващата библиотека бяха поканени на лимонада и разговор някои от младите момчета с присъди. След четенето едно от тях ми каза, че много харесва България. Че два пъти е летувало на нашето море. Вече години наред в Европа най-често срещам хора, които нито са чували името на страната ми, нито знаят къде се намира – между тях дори учителка по география. Та тогава ми идеше да прегърна и разцелувам това момче“, разказва тя пред „Филтър“. На фестивала в друг германски град – Улм, където са поканени с Владимир Зарев, домакините искат да ги зарадват по всевъзможни начини. Един от тях определено е кулинарен.
„Бяха търсили в интернет рецепта за типична българска гозба – за да почерпят всички след края на четенето. Откриват супа топчета – и две семейства заедно с децата се заемат с омесването на 400 топчета. Видяхме ги на снимка. Опитахме и от супата, сготвена в огромен казан. Опитаха и мнозината, с които до полунощ разговаряхме за литература.“
На другия ден Мирела Иванова и Владимир Зарев виждат и другата страна на монетата. „Улм и областта са протестантски, там трудът е издигнат в култ. Редът – също. Трябваше да закрия фестивала с поетично матине – четене в съпровод на саксофон. На главната улица, която е приютила и книжарницата сред другите магазини, в десет часа в неделя започнахме да репетираме със саксофониста. В десет и десет дойде полиция и спря репетицията след подадена жалба, че нарушаваме неделната тишина“, връща лентата известната поетеса.