През 2023 г. ни напуснаха мнозина от големите имена в съвременната ни история на изкуството – Любен Зидаров, Ставри Калинов, Любен Диманов. Тръгна си и Иван Б. Иванов. Пое последната си глътка въздух, докато подготвяше голяма самостоятелна изложба в зала „Райко Алексиев“ при Съюза на българските художници. Експозицията, озаглавена многозначително „Преминаване“, макар и отложена с няколко месеца, все пак се осъществи. Може да бъде разгледана до 12 януари.
В „Преминаване“ са представени живописни творби, които са само фрагмент от богатото творчество на автора. През последните години той се изявяваше активно в областта на абстракцията, „като разгръща живописната си мощ в големи формати, ярка цветност и разнообразни структури; постига експресивна изразителност, борави с геометричните форми в диапазона на импровизацията с характерна за стила му сила“, уточняват организаторите на изложбата. Към нея има и подробна документалната част, чрез която се проследява пътят на артиста „през превратностите на времето и пространството“.
Иван Б. Иванов заедно с Христо Явашев, Стоян Раканов, Дора Бонева, Светлин Русев и други са сред завършилите през 1959 г. „Живопис“ в ателието на Дечко Узунов в Националната художествена академия. Студентските години дават възможност на Иван Б. Иванов не само да черпи познание от Узунов като майстор на четката, но и да усвоява важни житейски уроци. След завършването продължава да общува с учителя си. Именно добрите им отношения благоприятстват успешното развитие на младия творец. Водените разговори между тях спомагат ентусиазмът у Иван Б. Иванов да се разпали и той да се отдаде изцяло на откриването на нови светове. Словото е онова, което поставя много от началата в човешкото духовно търсене – и през познанието на античната литература и философия, на основните корпуси от текстове в различните религии художникът постепенно натрупва знания, които днес могат да се открият като белези в неговите произведения. Поставил си за цел при всяка следваща творба да се използва нов подход, техника или материал, той полага усилие да избяга от т. н. personalite – „авторския стил“, който неминуемо се оформя през годините. Търсенията му намират проявления в няколко направления – графика, живопис и монументални изкуства. Тези му занимания водят до постижения и до наградите на Съюза на българските художници за графика (1977) и монументални изкуства (1981), Наградата на София (1988) и други. Водят до изключително разнообразно творчество, което няма как да не намери своята вярна публика. Това проличава и при изложбата „Преминаване“, в която е поставен акцент предимно около абстракциите на автора. Абстракции, чрез които художникът ще продължи да разговаря с нас, сякаш като опит за преосмисляне на живеенето, на изминатия път. Опит за равносметка.
Преди няколко години сам авторът – с респектиращото си чувство за усмихване и задълбоченост, сподели, че най-важното нещо в личната му равносметка е фактът, че е щастлив, защото прави това, което обича. „Останалото е ежедневие – подчерта той. Ние, моето поколение, имахме щастието в продължение на 15 години да се реализираме като художници. Често се шегуваме с един приятел. Аз го питам: „Знаеш ли колко време Рембранд е бил щастлив? 15 години“. Това става, когато колонистите са забогатели, имали са пари, поръчвали са колективни портрети и т.н. Но когато французите забогатяват, започват да рисуват голите дами, а Париж винаги е бил център. И така всички се пренасочили към тези голи дами и Рембранд станал клошар. Така сме и ние сега. Но все пак през тези 15 години успях да направя 15 огромни монументални неща. 10 х 25 метра. Освен това бях и шеф на колектива на Бузлуджа. Беше много трудно да се организират различни автори с различни почерци, така че да вкараме всичко в стилистично единство, но с различна тематика. След това започнах да реализирам различни техники. Беше ми интересно да се занимавам с писана керамика. Керамична плочка, която се пече на 960 градуса. Мисля, че през 70-а година имаше такава изложба в Берлин. Аз, без да разбирам езика, си хванах влака и прекарах една седмица там. Страшно много се впечатлих. Този ефект на блясъка, на цветовете… Успях да организирам някои много интересни неща. За съжаление обаче, първата ми работа се намираше в хотел „Глобус” в Слънчев бряг. Хотелът е унищожен заедно с работата в него. Но това не е само моя съдба. Направих интересна работа и в Ловеч, в Дома на книгата, с технологията на мокрото фреско. Тя е много интересна, защото рисуваш, докато попиват боите. Щом се калцират, отгоре се създава стъклен пласт, който изолира въздуха и за това работата никога не се променя от атмосферните влияния. Имам и едно голямо произведение, 15 х 3 метра, в Дома на българо-съветската дружба. Сега се неглижира, защото, нали, не е имало такова нещо. Даже е парадоксално, че тия, които първи ми възложиха тази работа, от Централния комитет, след промените първи дойдоха при мен да ме питат дали да го махат… Питаха ме: „Съгласен ли си?” Кой иска да си утрепе децата? Аз осем месеца съм го правил това произведение. Те казват: „Ама там има Ленин“. Е, и? Това е история, какво като има Ленин? Бил съм и в Ню Йорк, в Манхатън, където има голяма статуя как Ленин държи реч. И като се махне – маха се историята. Нищо не пречи да остане и да се разглежда като художествено произведение. Та така и не знам какво се случи с това мое произведение. Може и да са го унищожили, просто не смея да отида.“
Тази равносметка на автора е естествено следствие от начина на живеене, мислене, възприемане на света. И най-яркото свидетелство за нейната искреност можем да видим тъкмо в наследеното от него творчество. А то ще продължи да пренася през времето знанието ни за автора и по важното – за онези постижения, които му осигуряват важно място в историята на българското изкуство.
Пламен В. ПЕТРОВ
