Зорница София Попганчева е известен режисьор и сценарист, която се готви за старта на снимките на поредния си филм „Три килограма щастие“. Образованието й е широко ветрило – завършила е живопис при професор Андрей Даниел в Художествената академия, специализирала е кинорежисура при академик Людмил Стайков в НАТФИЗ и реклама в Американския университет във Вашингтон, има и диплома от Училището за визуални изкуства в Ню Йорк. Има над 50 изложби и фестивални участия по цял свят с видео арт, инсталации, пърформанси, живопис, а дипломният й филм „Мила от Марс“ печели многобройни награди на национални и международни форуми. Следващите й игрални ленти „Прогноза“, „Воевода“, където е и в главната роля, „Майка“ с чудесната Дария Симеонова, както и документалните „Смъртта и целия път обратно“ и „Модус вивенди“ са оценени от критиката и публиката. Зорница София отдавна е доказала, че е от най-смелите жени в българското кино, неслучайно е внучка на полковник Петко Попганчев, корифей на висшия пилотаж и летец изпитател.
– Каква е историята в „Три килограма щастие“, госпожо Попганчева?
– Тя е на същата тема като в „Майка“ – за алтернативно родителство. И отново е вдъхновена от истински събития, за които ми разказа моят доктор. Този проект изстрада много. Кандидатства за субсидия в Националния филмов център поне шест пъти, два от които беше първи под чертата в комисии с шестима мъже и една жена. При тема, свързана с инвитро, стартът е, меко казано, неравностоен. Не казвам, че всички колеги от комисиите са подценили качествата на сценария ми. Но имаше некомпетентни коментари на оценител за репродуктивните проблеми на жените. При „непредставеност“ на жени в комисиите, които селектират проектите, се създава специфичен филтър на избираните сюжети. Възможно е този филтър да изключи женските теми, които спокойно може да ги има и във филм на колега мъж. В цял свят жените герои и женските теми са тренд. Не и у нас. Освен жребия, който определя селекционерите, има нужда и от механизъм за баланс в комисиите – поне три жени в седемчленно жури.
– От колко време продължава епопеята ви?
– „Три килограма щастие“ преживя нелек и обезкуражаващ процес на кандидатствания – в продължение на седем години. Междувременно качествата му бяха оценени със субсидия за развитие от НФЦ, две селекции в международни копродуцентски пазари, две награди от същите пазари – на „София мийтингс“ („Вила Култ“) и на Balkan film market (Equality award). Най-накрая миналия май спечелихме субсидия за реализация на филма. Веднага след това бяхме блокирани от жалба, касаеща начина на оценяване.
– До каква степен в основата на сценария са реални личности, случки, проблеми? Дали е своеобразно продължение на „Майка“?
– Това е отделна история и жанрът е различен – драмеди. Но за мен и за Дария Симеонова сценарият развива изследванията на големите въпроси за родителството. Интригуващо е Дари да участва и в този филм – в по-антагонистична роля, тя е мостът между „Майка“ и „Три килограма щастие“. Другите актьори са Владо Зомбори, с когото бяхме заедно във „Воевода“ и оттогава търся възможност за общ проект, а също и великолепните Стефка Янорова и Герасим Георгиев-Геро, с които буквално мечтая да работя. Репетираме от април с отдаденост, която е благословия за всеки режисьор.
– Ако не се лъжа, трябваше да започнете снимките през септември на 2023 година.
– Тъжна тема, много тъжна. Филмът ми беше блокиран от „Инкомс Проджект“, по-конкретно от преждевременно напусналия живота продуцент Пламен Йорданов и амбициозния режисьор Андрей Хадживасилев, автор на „Случаят Тесла“. Няколко пъти разговарях с Хадживасилев. Според него в България трябва да е по-различно от цяла Европа, където за определянето на държавни субсидии – освен качествата на съответния проект, са важни и „предишен опит на режисьора“ и „опит на продуцента“ на А и Б фестивали , акредитирани от световните организации FIAPF, EFA, AMPAS. Според Хадживасилев обаче това „не било честно към дебютиращи режисьори“. Но не можа да ми обясни точно защо не е честно, при положение, че в НФЦ си има квоти за дебют, за къс или дълъг филм. Моят филм вече имаше договор с турски копродуцент, бяхме готови за снимки още през септември на 2023 г. Но двете дела, които „Инкомс“ заведе срещу нас, ни забавиха цяла календарна година. Междувременно още филми се оказаха блокирани. Тогава бяха дванайсет – повечето поради неясно описаното изчисляване на „предишните успехи на режисьора и продуцента“.
– Какво се случи после?
– Разбрах, че има по-важни и по-належащи битки от женска квота в комисиите. Основахме женско кино сдружение – част от европейското. И с продуцента Катя Тричкова и с Мира Сталева, която е кодиректор на „София Филм Фест“ и е в борда на директорите на Европейската филмова академия (EFA), Cineuropa, CICAE и наградите LUX към Европейския парламент, създадохме отворена подписка за най-необходимите промени в Правилника към Закона за кино. Първо я подкрепиха Съюзът на българските филмови дейци и Българската асоциация на кино режисьорите. После и 70 изтъкнати кинотворци – Георги Дюлгеров, Камен Калев, Стефан Командарев, Ралица Петрова, Майа Виткова, Мина Милева, Весела Казакова, Яна Титова, Милена и Невена Андонови, Константин Божанов… Това са само част от режисьорите. Утвърдени кинотворци от различни браншове и организации застанаха зад подписката. Колегите от НФЦ интегрираха исканията ни в тяхното предложение за промени в Правилника – заедно с балансирани аргументи от други колеги и организации. Няколко дни преди края на 2023 г. Министерският съвет прие новия правилник. Оставаше да се довършат започнатите дела на блокираните филми, които бяха станали 20.
– Но отново не успяхте да започнете снимки.
– През май, тъкмо се връщах от фестивала в Кан, Висшият административен съд прие за легитимно класирането на моя филм. НФЦ пусна нова заповед. Тъкмо зарадвах актьорите ми, когато съпругата на покойния продуцент Пламен Йорданов – дали подведена от чужди амбиции или по други причини, пусна нова жалба. Едно от нещата, за които ни съдят, е липсата на дата в протоколите. В образците обаче място за дата няма. Подобни административни нелепици, които реално не променят резултатите от класирането, може да се измислят до безкрай от граждани, злоупотребяващи с правото си на жалби. Как това може да носи удовлетворение на някого, за мен е пълна загадка. И ме изпълва с огромна тъга за тези хора.
– Как реагирахте?
– Дълго време не предприех нищо срещу госпожа Йорданова. Вярвах, че ще постъпи така, както съпругът й беше обещал на директора на НФЦ, и ще оттегли жалбата си. Искрено й съчувствам. Много рано загубих баща си при катастрофа. Спомням си колко трудно беше на майка ми – инвалид след катастрофата, да ни отгледа със сестра ми и буквално да ни опази живи. Крайно чувствителна съм на тази тема, много преди филма „Майка“. Правим дарения за деца от Широка лъка, организираме коледни тържества за сираци в гетото в Кибера, плащаме гимназията на шест африканчета. А новото дело, което заведе госпожа Йорданова от името на „Инкомс“ срещу филма „Три килограма щастие“, ограбва актьорите ми, сто души екип, лишава мен от право на труд и реализация, компрометира договорите ми с Турция и с община Бургас, които има опасност да загубя. Аз и актьорите се опитахме да се срещнем с госпожа Йорданова, за да разберем защо блокира филма ни, но тя дори не ни отговори.
– Излиза, че някои жалби се подават заради желанието да се пречи.
– В момента 2000 творци и киноработници са ограбени от правото на труд и реализация, а семействата им – от достойно човешко съществуване. Губещи са и българските зрители – през последните две години останаха без 20 филма. Но да направя важно уточнение – има разлика от небето до земята между жалба по принципен въпрос, какъвто беше „оценката на предишния опит на продуцента и режисьора“, повдигнат в първото дело, заведено от Камен Калев, и жаленето за незначителни пропуски на администраторите, които не променят класирането. Второто е злоупотреба. Време е да разграничим ясно кое се прави заради принципи и кое заради интереси. Време да измислим механизъм, който да спаси българското кино от настоящия произвол.
– Дали ако в комисиите, които оценяват проектите в НФЦ, има повече мъже, отколкото жени, това ще се отрази негативно на бъдещ феминистки екранен разказ?
– Илюзията, че мъжете и жените са абсолютно еднакви хора, умря с края на социализма. Поне така се надявам. Равни и равноправни не значи еднакви. Единият пол е вероятно по-чувствителен към например репродуктивни теми, а другият – да кажем към футбол. Водещи, разбира се, са качествата на сценариите. Но има и други фактори – чувствителност, светоусещане, органични интереси. Нека да има квота за селекционери жени, които ще прочетат „женските теми“ с разбиране. Най-смешното е, че публиката за български филми у нас е предимно женска, а главно мъже избират сценариите. Какви истории сме пропуснали да гледаме на екрана, само можем да гадаем. Не агитирам за квота за проекти на жени режисьори, както е в Германия. В държавните телевизии там 50 процента от режисьорите на сериали са жени. И това е задължително. Прекалено е, има опасност качеството да се окаже компрометирано.
– Отстрани изглежда, че злосторството и абсурдът са щрихи от битието в българското кино.
– Правенето на кино е трудоемко, рисково и изморително занятие. Работният ни ден през снимачния период е поне 12 часа. Енергията, която се формира от творци, обединени от обща цел, е мощна и понякога твори чудеса. Трябва да я опазим и след снимките, и за отношенията с другите колеги. Пътувам много. През 2023 г. бях на фестивали и турнета с филма „Майка“ в продължение на пет месеца и половина на три континента. Навсякъде срещам огромен респект. Навсякъде, освен у нас. Много бих искала гилдията ни да се изчисти от дрязги. Решенията на Филмовия център и Министерството на културата да се приемат или да се дискутират с културен тон и с взаимно уважение. В диалога да открием общи цели. Да се защитават принципи, а не интереси. Така и публиката ще ни уважава, както е по света.
– В същото време хората си мислят, че в киното се въртят и се печелят милиони само с един филм.
– Това е много обидно. И аз, и мои колеги години наред работим за единствен филм. Понякога инвестираме част от личните си хонорари, за да го завършим. Така наречените „милиони“ са всъщност бюджетът му. На всеки, който разбира думата бюджет, му е ясно, че продуцентът го разпределя между стотина души – екип, ресурси, услуги, техника, наеми, фирми подизпълнители. Накрая, когато разделите персоналния хонорар на продуцента на годините и дните му на заетост по конкретния филм, понякога излиза, че трудът му е най-ниско платеният. Същото често важи и за режисьора. Това са фактите, а кой и защо демонизира българските продуценти и режисьори, не се наемам да позная.
– Наскоро бяхте по международна програма в Гърция, споделихте ли със световните кинаджии за тукашните си неволи?
– Щастлива съм, че проектът ми за сериал по книгата „Генът на съмнението“, която току-що излезе на български, влезе в програмата на Средиземноморския филмов институт. За трети път съм в нея, сред избраните са били и Стефан Командарев, Мони Венциславов, Мартичка Божилова и много други. А сред скрип докторите, които ни помагаха сега, бяха Джереми Подесуа, режисьорът на „Игра на тронове“, който получи „Еми“, и продуцентът Симон де Сантиаго, свързан с филми, номинирани за „Оскар“. Това е идеалната творческа среда, в която всички си помагаме. Среда, в която се развиват и проектите, и собствените ни умения да разбираме процеса в дълбочина. От Гърция обаче директно кацнах в нашенския казан с … Не ми се казва с какво – на следващия ден дойде новата жалба срещу филма ми. С единствена възможна полза за отсрещната страна – да пречи.
– Идвало ли ви е на ум да се откажете от режисурата и продуцентството заради препятствията, които преодолявате напоследък?
– Няколко пъти досега се замислях дали да не се преселя в една южна държава, в която хората принципно са любезни и внимателни един с друг, помагат си и празнуват заедно. Всъщност когато започнем да празнуваме успехите на колегите си заедно, кинообщността у нас ще се рестартира фундаментално. Наскоро Вики Радославова, будител на годината в няколко класации и режисьор по монтажа, организира парти изненада за номинацията на Крум Родригес от ASC – най-важното признание за операторите след „Оскар“. Дойде почти цялата операторска „конкуренция“ на Крумеца. И още – сценаристи, режисьори, продуценти. Някои от тях дори не бяха работили с него, други минаха за по 10-15 минути, само за да засвидетелстват радост. Подобен успех на българин в Америка досега никога не е имало. Но на партито не се появи нито един от така наречената групичка на „системно жалещите“. Все пак виждам светлина в тунела. Поколенията и настроенията се сменят. Радостта от успеха на другия, общият празник повдигат цялата ни общност. Но се случва предимно с колегите, които пътуват, работят с чуждестранни партньори, развиват проектите си в международни форуми и успяват да излязат от вътрешнозаводския провинциализъм на чакащи единствено на българските субсидии.
– Отказвали ли сте роли като актриса?
– Не са ми предлагали често. Вероятно съм възприемана повече като режисьор и продуцент. Но бих приела роля само от режисьор, на когото се възхищавам. Иначе няма да се откажа от контрола и няма да се получи онази магия, без която актьорската професия не става. Така че шансовете ми за роля са стеснени, но пък като се случи, ще е вълшебно.
– Назовете филма, който наскоро ви е впечатлил като зрител и ценител?
– Все по-често ме впечатляват сериали, отколкото филми – BEEF, „Режимът“… През 2023 г. „Уроците на Блага“, „Диада“, „Добрият шофьор“, „Уроци по немски“. Преди тях „Бащата“ – връх на майсторството в рискованите полета на жанра драмеди. Документалистите и аниматорите ни също обират овации по цял свят. Но и те не могат да измият раните от 20-те неслучили се български игрални филма в последните две години и половина. Тези рани кървят.
Адреналинът е магнитът, който я привлича в киното
Докато снима „Майка“ в гетото на Кибера, вижда как смъртта може да се приема без истерия
Зорница София открай време е почитател на екстремните спортове – от парапланеризъм, катерене и кайтсърф до правене на кино. Отдава се на седмото изкуство, мотивирана от идеята за неговата демократичност. Като концептуален художник се чувства прекалено зависима от конюнктурата в тематичната арт индустрия – от куратори, галеристи, насложени клишета за България.
Киното я печели с възможността за бърз диалог със зрителите. Подготовката и снимките й носят достатъчно адреналин с неизвестните си, тегли я по стръмни пътеки, блазни я откривателството, без което всеки тъпче на едно и също място. Казва, че всички изпитват страх – глупаците са единственото изключение. За нея обаче е важно как манипулира страха – дали го организира в здрава работа или се предава пред него. Тъкмо тези, които карат страха си да работи за тях, изглеждат смелите в очите на останалите.
Никак не й е лесно, когато започва снимките на „Майка“ в Кения. В гетото на Кибера не й позволяват да направи кастинг на основните африкански персонажи няколко месеца по-рано – заради високата смъртност сред общността. Тя е в пълен шок, когато чува, че е най-добре да избере малките си участници в драмата за алтернативното родителство едва три седмици преди старта на снимките – иначе не могат да гарантират, те ще бъдат същите, които е харесала. По причини на бюджета, естествено, екипът й е силно редуциран. Всеки е натоварен поне с три ангажимента, включително и актьорите. Но това страшно ги сплотява и мотивира – за осем дни заснемат почти 70 минути филмово време.
„По-късно осъзнах, че приемането на смъртта като всекидневие прави местните много по-щастливи. Те са хора, които високо ценят радостта от живота“, разказва Зорница София. Лесното щастие е патент на европейската цивилизация, убедена е тя. Най-висока стойност за нея има познанието на човека в дълбочина, което води до неговото приемане – обратното произвежда войни.
Женската мъдрост й помага да не изпадне в гняв, когато Кино академията в Ел Ей реже „Майка“ – българското предложение за дългия списък с номинациите за чуждестранен филм в надпреварата към Оскарите. Претекстът – времетраенето на английската реч надвишава с някакви секунди допустимото. За Зорница София в изкуството няма мерки и теглилки, но след този случай у нея остава тъга заради несъстоялите се надежди и радости на целия екип, на приятелите и на съвсем случайни хора, които я поздравяват, че „Майка“ би могла да представи България на Оскарите.
