„Мъже сме били, Господи, чиновници не сме били“, казва Дилбер Танас, изигран от Руси Чанев в христоматийната кино сага „Мера според мера“. В тази фраза се оглежда самият актьор, съавтор на сценария в тандем с режисьора на екранната трилогия Георги Дюлгеров.
Само мъжкар като Руси Чанев може да владее публиката и на 79 години. Преди броени дни тя го аплодира в „И все пак, животът е прекрасен“ в „Театро отсам канала“, където вече върви хитовият спектакъл на Александър Морфов в нова версия. Там Руси Чанев е все така атрактивен и динамичен, доказвайки, че аритметиката няма общо с духа. И въпреки че на 24 май ще получи почетния „Аскеер“ за цялостно творчество – поредно закъсняло признание, маестрото няма никакво намерение да се отказва от занаята, в който три пъти мери, преди да отреже, казвайки „Да“. Тъкмо заради това в Народния театър участва само в една постановка – „Теремин: музика, любов и шпионаж“. Защото, както казва самият той, вкусът и джобът определят изборите.
Руси Чанев е кръвно свързан с Театър „Българска армия“, която ще му връчи Аскеера навръх празника на културата. Той е в първи курс във ВИТИЗ, когато режисьорът Сашо Стоянов го вика за „Я, колко макове“ в същата трупа. Руси – студент на Боян Дановски, не се страхува да партнира на Иван Кондов, Наум Шопов и Никола Динев. Той е ученикът Апостол – излиза без грам грим по лицето, но с бунтарски плам в погледа. Одобряват го, правейки му мечешка услуга – след Апостол постоянно се опитват да го вкарат в щампата на ремсисткото въодушевление. Професорът му в Академията Боян Дановски му възлага да бъде Андрей от „Деветата вълна“, единствената пиеса на Вапцаров.
В Пловдивския театър, където отива през 1967 година, успява да се отърси от клишетата, благодарение и на Крикор Азарян, който го разпределя като Момчето в „Петрол“ на Иван Радоев, Вова в „По пътя“ на Виктор Розов, Тони в „Уестсайдска история“. Но неуспехът за Руси Чанев е ценност. Затова брои някои от ролите в ранната си младост за несполучливи. Вероятно сред тях са Алдемаро в „Учителят по танци“ – само с осем репетиции, Орфей в „Садал и Орфей“, където са основни персонажи с Милен Пенев.
През 70-те години Руси Чанев отказва да се подчини на догмата и в повечето от персонажите му се прокрадва вътрешна съпротива срещу комунистическия идеал. Той е и партизанинът, който се колебае, във филма „Бялата одисея“ на Рангел Игнатов и Васил Мирчев, и анархистът Кирил в драмата „Илюзия“ на Коста Павлов и Людмил Стайков, и подалият се на безверието и страха Йото от „Събота 23“ на Стефан Цанев в Театър „София“. Пак там неговият Бенковски в „Да отвориш рана“ на Боян Папазов е много различен. Така наречената соц критика изпада в лек потрес – Руси Чанев дегероизира революционера, разкрива го като авантюрист и индивидуалист, каквито са всъщност повечето апостоли. Но Чанев е абсолютно уверен в това, което прави, защото е изчел всичко възможно и невъзможно за Бенковски, преди да постигне баланса между указанията на режисьора Панталей Панталеев и собствената си трактовка.
Но през 1977 година му се налага да преглътне тежка цензура. В Театър „София“ Николай Люцканов започва репетиции за “Живей и помни” по едноименната повест на руския дисидент Валентин Распутин. В създаването на драматизацията участва и Руси Чанев. Премиерата е посветена “на 60-годишнината от Великата октомврийска социалистическа революция”. Първото закрито представление за журналисти и колега преминава бравурно – темата за Втората световна война е разработена от Распутин много интересно: през очите на един дезертьор. На следващата вечер обаче ключът се завърта, а върху вратата се окачва бележка за зрителите: „Премиерата се отлага, тъй като Белла Цонева си счупи крак“. Самият министър на културата на СССР Пьотр Демичев нарежда „да се въздейства на българските другари, за да свалят „Живей и помни“ от репертоара на българските театри“.
Руси Чанев открай време обича да е лидер, но е отборен играч. В началото на 90-те той повежда групата отцепници от Театър „София“, които създават трупата „Зад канала“. Две години е неин директор, но Малкият градски театър е тесен за размаха и темперамента на Чанев. И той отива в Народния, където стават непоклатим тандем с Александър Морфов. Когато получава „Златен век“, произнася кратко слово: „Човек не е сам на света – отделен. Той е създаден, оплоден от останалите, с които е бил във връзка. Не може да се забележи и определи, ако няма други. Умните казват, че мисията на всеки от нас е да внесе яснота на тази земя. Животът – хаотичен, мъглив и проблематичен – иска да бъде осветен, изяснен и подреден. За това пеем „Напред, науката е слънце“. Цялата работа на културата е интерпретация, изясняване, улеснение, тълкуване. Творението подрежда хаоса на живота“.
Но Руси Чанев не се включва в експерименти на сцената и екрана – не желае да чуе как 10 души обясняват на другите за какво става дума под прожекторите. Държи да се е ангажиран само с постановки и филми, които той би гледал. Умее обаче да бъде ироничен към вече направеното. „Надали някой изпитва носталгия по „Мера според мера“ – като го покажат няколко пъти по телевизията, ти писва. Но все пак винаги нещо ти трепва в душата“, твърди Чанев. Винаги стъпва здраво на земята. Когато след премиерата на „Авантаж“ го питат дали след една нощ се е събудил звезда, той отговаря: „Думи, думи, думи. Не си спомням никаква „една нощ“, а хиляда и една нощи терзания, спорове, разговори със затворници, обработка на безконечни магнетофонни записи и лутане в неизвестността“.
Когато в Народния театър честват предишен юбилей на Руси Чанев, в специална седмица от програмата има няколко хита, в които той изгражда забележителни роли – „Хъшове“, „Полет над кукувиче гнездо“, „Дон Жуан“, „Животът е прекрасен”, „Солунските съзаклятници“. Любопитно е как ще бъде отбелязан юбилеят му през 2025-а, когато един от последните мохикани става на 80. Може би с „Теремин“, ако, разбира се, остане в афиша дотогава. Руси Чанев е много далеч от политическата коректност. Неслучайно след остър спор с някогашния двукратен директор на Народния театър Васил Стефанов, е уволнен дисциплинарно. Актьорът тогава обяснява, че не е съгласен „с репертоарната политика“.
Най-големият читател в арт гилдията
Ако искаш да го зарадваш, купи му книга, ако искаш да го разочароваш, дълго не му връщай том, който ти е дал
Руси Чанев е най-големият читател в арт гилдията – чел е дори дневника на Ема Томпсън, който британската актриса си води, докато снима в „Разум и чувства“. „Ако искаш да го зарадваш, купи му книга. Ако искаш да го разочароваш, не му връщай дълго време книгата, която ти е дал да четеш. Подреден човек. Категоричен е, не ласкае, не хвали с лека ръка“, казва Валентин Ганев, един от най-близките му приятели и творчески партньори.
Руси Чанев е и сериозен писател. Дебютира като юноша в списание „Родна реч“, пуска дописки и репортажи във вестниците „Студентска трибуна“ и „Народна младеж““. В съавторство създава драматизации по белетристики. С художника Младен Младенов, който е третият в знаменитата им група с Валентин Ганев, издават книгата „Три неснимани филма“ и романа-касета „Битак“, за който получават литературната награда „Огнище“.
Докато пишат сценария за „Мера според мера“ с Георги Дюлгеров, преживяват невероятни битки с чиновници. Отказват да ги пускат в Централния исторически архив, за да открият задължителните за проекта им документални текстове. И въпреки че трилогията е посветена на 1300-годишнината от създаването на държавата, пречат по всевъзможни начини на авторите й. Когато най-после получава разрешение да влезе в читалнята на Партийния дом, Руси Чанев преминава през специален инструктаж – да ползва единствена химикалка в подпечатана от квесторката единствена тетрадка. Без записи, без фотоапарати, без стенография. За десерт въпросната надзирателка в края на деня внимателно изчита бележките на Руси и ако сметне, че чрез тях той ще изнесе някоя правителствена тайна, задрасква опасното за сигурността на България изречение с червен молив.
Преди време Руси Чанев входира в Министерството на културата проект за адаптирането на „Под игото“ за българчета на възраст от 9 до 15 години, които живеят в чужбина. Адаптацията е базирана на Вазовия роман и на едноименната пиеса, играна в Народния театър в началото на миналия век. Актьорът деликатно съкращава сюжета, запазвайки емоциите, освобождавайки го от второстепенни линии и персонажи. Той стига още по-далеч – заменя трудните и непознати за днешните читатели думи и понятия с по-ясни за тях.
