През 1923 година, още незавършил образованието си в Държавната художествена академия в София, на последните страници на своя дневник Иван Милев пита „Има ли изкуство в България?“. Текстът е своеобразна критика към създаденото след края на Първата световна война Дружество „Родно изкуство“. Иван Милев е категоричен в позицията си: „За художника, струва ми се, никога не би важало какъв е той – дали импресионист, символист или експресионист – когато той чертае своя път…
Големите от „Родно изкуство“, които командват и критика, и пазар у нас, всеки ден с критиките си плашат тая публика – плашат я от новото, плашат я от истинското изкуство и я залисват със своите родни картини, в които много често се срещат фигури, седнали на виенски столове и с парижки ветрила“. Едва ли в момента, в който пише този текст, Иван Милев съзнава, че след три години сам той ще стане, макар и за оставащите му девет месеца живот, част от Дружество „Родно изкуство“. Именно там ще се срещне с Владимир Димитров-Майстора, Цанко Лавренов, Васил Стоилов.
Именно от Дружество „Родно изкуство“ през 1942 г. са и най-многобройната група от творци, селектирани да се изявят със свои творби в рамките на XXIII Международна художествена изложба във Венеция. До днес това е най-многолюдното наше национално представяне – 35 автори. Сред тях са Васил Стоилов, Златю Бояджиев, Владимир Димитров-Майстора, Васил Захариев, Цанко Лавренов. Точно в този ред, но след повече от три десетилетия – през 1977 г., ще видим изобразени тези петима мъже в платното на Васил Стоилов, което той съвсем лаконично е озаглавил „Триптих“. Картината „Триптих“ – мащабна композиция с размери 200 х 450 см, изпълнена с акварел и гваш върху платно, още в годината на своето създаване е откупена и вписана под инвентарен номер 1131 в колекцията на Художествена галерия „Владимир Димитров-Майстора“. Днес платното гостува в Казанлък и рамките на изложбата „И кое е родното?“, с която се отбелязва не само 120-годишнината от рождението на неговия автор и изключителното му присъствие на българската художествена сцена през ХХ век, но и друг не по-малко специален факт. „Триптих“ на Васил Стоилов е единствената известна ни днес картина, в която е увековечен и образът на художника Иван Милев.
Картината „Триптих“ от 1977 г. е многофигурна композиция, в чиято централна част са разположени фигурите на Златю Бояджиев, Владимир Димитров-Майстора, Иван Милев и Васил Захариев. Над първия се е надвесил възрастен мъж с калпак. Това е „визуален цитат“ от знаковата за творчеството на Златю Бояджиев творба „Пъдари“ от 1941 г. (днес с неустановено местонахождение), с която ще вземе участие във Венецианското биенале през 1942 г. Отдясно на художника е представен Владимир Димитров-Майстора, над който е изобразена композиционна „реплика“ на картината му „Жетварки от Шишковци“ от 1935 г. През 1951 г. тя се превръща в част от колекцията на Националната галерия в София, където е вписана под инвентарен номер III-137. В дясната половина на централното пано виждаме образите на Васил Захариев и Иван Милев. На задния план над фигурата на Васил Захариев са разположени две фигури в профил, които трябва да се свържат с наследството на Иван Милев. Става дума отново за „цитат“, който е заимстван от картината на Иван Милев „Цигулар къща не храни“ от 1923 г. Подобен е случаят с образа на овчаря, извисяващ се в центъра на задния план на платното и препращащ към знаковата за художественото наследство на Васил Захариев гравюра върху дърво от 1932 г. „Рилски овчари“. В центъра на композицията художникът е разположил една от своите прословути „български Мадони“. Нещо повече – нейният прототип, първична разработка от 1970 г., се съхранява в колекцията на Художествена галерия-Ловеч. Това централно пано на картината е фланкирано от още две отделни композиции – отляво автопортрет, а отдясно – портрет на Цанко Лавренов. Васил Стоилов, пристъпил в своята 76-та годишнина, се изобразява приседнал на трикрако столче, сякаш настанил се в уюта на един от многобройните интериори от своите картини, а навярно в дома, в който израства. Иззад гърба му се промъква възрастна жена. Старица, напомняща за образа от картината, която в края на 20-те години на ХХ в. ще го утвърди като автор – „Гостенка“, днес част от колекцията на Националната галерия под инвентарен номер 1261. В нея той е увековечил образа на баба си Велика. В дясната част на „Триптих“ е изобразен Цанко Лавренов, който само година след завършването на платното ще напусне света на живите. Фигурата му е разположена на фона на една от емблематичните за творчеството му картини – „Старият Пловдив“ от 1930 г., днес съхранявана под инвентарен номер 1613 в Националната галерия в София.
По думите на изкуствоведката доц. д-р Ружа Маринска картината „Триптих“ трябва да бъде мислена като своеобразна „ода в прослава на българския дух“. Кураторът Иво Милев пък е на мнение, че тя е по-скоро „апотеоз на движението Родното изкуство“, защото по думите му именно Васил Стоилов и Цанко Лавренов са последните живи представители на това движение, „оставило трайна следа в българската култура“. Разбира се, няма как да не се съгласим, че „Триптих“ е наистина програмна за творчеството на Васил Стоилов картина, която можем да определим като ода в прослава на Нашето, като апотеоз на „родното“.
Според изкуствоведа проф. Валентин Ангелов смисловият център на творбата е вложен в образа на Мадоната. И действително – Златю Бояджиев, Владимир Димитров-Майстора, Иван Милев и Васил Захариев са в своеобразно преклонение пред Мадоната с младенеца, която тук художникът е оставил без ореол. А над нея, в процепа към външния свят, се извисява образът на пастира – своеобразна персонификация на Божия син, който ще каже: „Аз съм добрият пастир. Добрият пастир живота си дава за овцете“. С други думи изправени сме пред една „сложна и много планова симбиоза между реализъм и идеализъм“, отредила му заслужено място в историята на българското изкуство.
През 1923 г., още незавършил своето образование в Държавната художествена академия в София, на последните страници на своя дневник Иван Милев ще се запита: „И кое е родно“, а отговорът му е ясен и еднозначен: „Това зависи на каква почва ще израсте то. А ако се ограничи художникът да рисува само национални костюми, обреди и поверия на своя народ, той би бил полезен само за етнографския музей, но не и за изкуството, което е всесветско и родно, когато е от наши художници работили на наша почва“. И като че ли картината „Триптих“ от 1977 г. е своеобразно доказателство за това. Друг е въпросът дали в епохата на „социалистическия реализъм“ имаме право да го назовем „родно“ или пък точно напротив – „социалистическият реализъм“ бива да се мисли в редица свои прояви през 70-те години на миналия век тъкмо като същностно издирване на Своето в ярко противоречие с извратените идеологически директиви на властта.
Изложбата се осъществява в партньорство с Художествена галерия „Владимир Димитров-Майстора“ и може да бъде разгледана в Музей „Ахинора“ в Казанлък до края на ноември.
Пламен В. ПЕТРОВ
